Защотото бе вопъл,защотото бе зов!
 С магия в очите  дари ме с любов...
 Бе странен , потаен, душата си много
 зад броня кована покри я ти строго...

 Но аз те усетих - кръвта ти гореща
 пулсираше в теб  като в огнена пещ...
 Искра прегори ме - извиках от болка,
 но сладка бе тя и за друга се молих...

 Изчезнах, проклех се за тази любов,
 тя беше до лудост, тя беше до гроб!
 Далече от теб търся нейде покой,
 защото аз зная - никога няма да си мой...

 Спасена от огън, далеч от искри
 утеха аз дирих сред хладни води...
 И време изтече, година и две
 изчезна, затри се , ни среща поне...

 Остана ми празно и пусто в сърцето
 и гони ги вятър отломки проклети
 на пясъчни кули разбити и сринати
 от празни надежди и мисли без име...

 Димитрина Кременова