Отекват ударите на сърцето
 и ехо от безмълвни сиви върхове
раздипля го във многозвучен тътен,
сред пустощта изчезващ и отлитащ...

А в дланите едно сърце
се бори тънка мрежа да разплита...

Но не успява - спира в миг и то
 и става тихо,умного тихо.
Там възцари се гробна тишина
иглици ледени на тръпки ме побиха!...

Ужасно място е това,
аз повече не искам там да бъда!
Побягвам в страх и ужас надалеч,
където тишината не достига...

И ето - ширва се поле,
обкичено с безброй цветя,
рой птички нижат чудни трели,
с ромонещо поточе сред трева.

Задъхано посядам и въздишам.
Избягах и спасих се - няма тишина!
животът продължава, а сърцето
остана там погребано сред пустощта.

Димитрина Кременова