Да станеш пенсионер след като здраво си работил е едно доста стресиращо състояние.От една страна се радваш,че вече си в почивка, а от друга си обладан от едно особено чувство,че си изхвърлен зад борда, че седиш на пейката като сиротник,че тръгваш към работа по навик и на пътя се спираш,защото вече там вратите на работното ти място са затворени за тебе и тази стая,която ти е била ужасно досадна  и си мечтаел да я напуснеш и да отидеш в пенсия,вече не е твоя...Прозорецът гледа към улицата,но това вече не е твоят прозорец, на който хранеше едно гълъбче всекидневно и поливаше саксиите с цвета,наблюдавайки минаващите от долу,сега гледам прозореца и си казвам - това е вече минало,нямам право да влизам там, предала съм ключовете и край!Дипломите вече не са ми нужни,мога и да ги изхвърля...Вече съм никоя.Повъртявам се хаотично и се чудя на къде да тръгна...Какъв ще е вече животът ми от тук нататък и не измислям...Сядам на една пейка и гледам хората,чувствам се остаряла със сто години. Покрай мен минават колегите ми,забързани за работа и някак ужасно бързо са ме забравили -за седмици! Тези,които идваха често и бъбреха весело в стаята ми и ме чувстваха като себе си,които обръщаха внимание на тоалетите ми,които се интересуваха от живота ми и какво мисля в момента...Сега съм друга, не съм от тях,шляеща се безработна,която прави калъбалък по улиците наравно с лудите цял ден...Това всъщност трябва да е животът ми от тук нататък.Досада!
Помъчвам се да завържа приятелства с други хора - не ми  се говори обаче с бабите от пейките за болестии  и неволи,но удрям на камък - хората са заети, хвърлят ти по някое телеграфическо изречение,някак не те дослушват какво казваш,все бързат и са все ангажирани с нещо друго...отиват нанякъде и те зарязват като напълно досадна и непотребна вещ,не ги интересува,че си някаква личност, която се е градила и доказвала с години ,че е имала уважението и са я сметали за специалист - вече си никоя!
Седя на пейката и си мисля за родителите си ,за майка ми,която ми казваше:"Седни и поговори малко с мен,никак не ми говориш!"аз отбивах набързо номера и все гледах някак си да изчезна или баба ми,която ми казваше"Думите ти с керпеден да ги измъква човек от устата...Гледам празните им столове в къщи,понякога се затичвам в тяхната стая да споделя нещо, но се спирам,защото там вече няма никой,който деа ме чуе, нито посъветва за каквото и да е.Всичко е до време и свършва...Няма ги вече!Виж баща ми не държеше да му обръщам внимание,той все си рецитираше негови стихове или си свиреше,живееше в негов си свят.Може и той да е искал да поговоря...не ми е казвал.Той говореше само с майка ми и не ми обръщаше почти никакво внимание.Гледаха си телевизията в хола.
Ето сега това дойде и на моята глава. Синът ми работи и ми се обажда с по едно изречение един път на седмица - "Добре сме!",без да пита аз как съм и изчезва от екрана на компютъра...Не му се занимава, вечно зает,главата му се запалила от задачи...Зелената точка почернява и оставаш сам,нежелан и излишен...
Може би трябва да потърся някакъв друг начин на съществувание,вече съм изморена за работа, но това отчуждение...ставаш на жив труп.Ако не е този компютър и телевизора си загинал.
Днес се примирих и седнах до една много по- стара и обикновена жена на пейката и се опитах да се заговоря,прекърших суетността си от самота. Получи се...разговаряхме.Май ще трябва да унищожа мисълта за предното си аз,то вече е в миналото,наистина преходът е много труден...Чудя се дали да ида да побеседвам с психолог...Може и да ми се отрази добре,докато свикна с новата форма на съществувание...на самотна жена  - пенсионерка...Наистина ужасно съм объркана...
Димитрина Кременова